Чувстваш, че сякаш животът се процежда като струйка пясък, разпилявана от вятъра и когато спреш за миг и се вслушаш в шума на вълните, които се разливат като коприна и те лъхне соления аромат на изгнили водорасли... отново намираш смисъла... и краката ти в пясъка потъват с всяка крачка, но именно там се чувстваш твърдо стъпил на земята... преследвайки поредната мечта... и онзи моментът, когато си събрал цялата космическа, и не толкова, енергия за да я реализираш те кара да се чувстваш заземен и в същото време сякаш ще полетиш... и остава само да протегнеш ръка напред, нагоре или на юг...